ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА КЪМ ЦЪРКВАТА В СЪВРЕМЕННОТО
ОБЩЕСТВО И ЕДИНСТВОТО НА ПРАВОСЛАВИЕТО ПРЕЗ
ПРИЗМАТА НА ГЕОПОЛИТИЧЕСКИТЕ КОНФЛИКТИ
Ваше Високопреосвещенство, скъпи в Господа отци, братя и сестри!!!
Благодатна тема, към която пристъпвам със страхопочитание, първо: защото е дълбока и пространна и, второ: защото е изключително конфликтна, засягаща не само външни, а преди всичко вътрешни фактори, определящи живота и предизвикателствата в светата Църква.
За да разгледаме темата, първо трябва да си изясним какво в крайна сметка е Църквата? Може би е най-лесно да прочетем дефиницията за църква, от църковната история, т.е.,че тя е :общество от твърдо вярващи християни?: --Най-важното е да разбираме и да живеем в това разбиране, че Църквата е богочовешки организъм, спасителен кораб, която Спасителя Христос основа, преди отшествието си от този свят, давайки възможност и на настоящия, и на бъдещият човек за спасение. Църквата е не просто общество, а благодатен организъм, в който съучаства и небето и земята, т.е. всички ние, организъм способен да умие човешката същност, за да стане човека жител на небето. Затова и апостолът на народите св.ап.Павел толкова патетично и правдиво говори за Нея в посланията си:и покори всичко под нозете Му, - т.е. на Христа, - и Го постави над всичко Глава на църквата / Еф.1:22 /, и отново в посланието до Еф.5:27 говори за Църквата: за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно или порок, или нещо подобно, но да бъде свята и непорочна. Светата Църква ни е предадена от Господ Иисус Христос за да се спасяваме във и чрез Нея, защото Христос заложи в Нея основния спасителен дар, трасиращ пътя на спасяващия се човек, - светата Евхаристия, - светото Причастие. Живеем в едно време в което, считаме, че основното предизвикателство към Църквата е липсата на жива вяра; но аз считам, че основното предизвикателство към Църквата сме самите ние духовенството, което допусна една основна грешка, - собственическото отношение към църквата, забравяйки и неразбирайки притчата на Христа за стопанина и лозето Мат.21:33-41, тези наети лозари, които в прелестта си биха и убиха слугите, т.е. Пророците, убиха и сина, т.е. Христа, но за нас от изключителна важност са думите на Спасителя, Който пита апостолите:И тъй, когато си дойде господаря на лозето, какво ще направи на тези лозари?, а те отговарят:злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете. Ето, всички ние и доховенство и миряни сме наети от Стопанина на църкват, Господ Иисус Христос, за да бъдем Негови съработници в делото на спасението и ако не обработваме човешките души, - духовното лозе, - то каква необходимост има Спасителя от нас? Риторичен въпрос, на който всеки трябва да отговори в тъмната стаичка на сърцето си.
В евангелието по Йоана.15 гл., Спасителя говори:Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод Той отрязва, и всяка която дава плод, чисти я, за да дава повече плод. Всички знаем каква е съдбата на отрязаните пръчки!!! Драстичното предизвикателство пред Църквата, особено в днешното съвремие е липсата на достатъчно светилници, които, в чистотата си, да приемат от Спасителя толкова светлина, че самите те да станат светлина на света. В евангелието по Мат. 5 гл., Христос се обръща към своите апостоли казвайки:Вие сте светлината на света Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец. Ние добре знаем, че светата Христова църква носи в себе си 2000-на мъдрост и святост. Защо тогава, знаейки това, не се обръщаме към тази мъдрост, за да бъдем дейни християни и съвършен инструмент в ръцете на Бога и Неговата църква?
Древните християни са ни преподали, и то съвършенно, определени духовни изисквания, които ако възприемем, ще се справим със собствените си предизвикателства, но ще бъдем и съучастници в тази глобална война на църквата с порока на съвременния свят, за която големия класик Фьодор Михайлович Достоевски още през 19 век говори:Води се световна война: Бог воюва с дявола и бойното поле е човешкото сърце. Кои са тези древни принципи, скъпи отци, братя и сестри: 1/VITA CLERITI, EVANGELIUM POPULI - Живота на клирика, евангелие за народа,- живей така, че с живота си да проповядваш светото евангелие: 2/ QUI NON ARDET, NON INCENDIT Който сам не гори, не може да възпламени другите , и тук да си припомним скръбните думи на Христа от евангелието по Лук.12:49 Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал : 3/ NULA DIES, SINE LINEA Нито ден без чертица , никога да не си лягаме вечер, без да сме вписали в духовния си календар малка чертица за полезност на светата църква, защото тази полезност, чрез църквата, ще бъде плодотворна и за другите. Това са простичките неща, които християнството ни е предало през хилядолетията.
Другото, изключително, важно предизвикателство за Христовата църква в съвремието ни е, липсата, дефицита на Слово. Всички знаем по какъв прекрасен и красив начин св.ап.ев.Йоан започва своето евангелие: В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова,което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе. Веднага след тези думи ев.Йоан се спира върху личността на св.Йоан Кръстител, като се стреми, логично, да допълни ев.Марко, а св.ев.Марко започва с две пророчества, на св.прор.Малахия. 3 гл. и на св.прор.Исаия.40 гл. : ето Аз изпращам пред лицето Ти, Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе. Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му. Много пъти съм се питал, да, св.Й.Кръстител трябваше да изправи духовните кривини на юдаизма, но и ние презвитери, епископи сме призвани, чрез тайнството свещенство, да бъдем съработници в Христовата Църква, а то недвусмислено се изразява в едно основно нещо, -- чрез знанието и живот в Словото, всички ние сме длъжни, 2000 години след боговъплащението на Сина Божий, отново да проправим пътеките в душите на съвременните обезверени хора, в очакване на Христовото идване. В ръцете на всеки един духовник е поставен съвършенният инструмент, Словото Божие, с който бихме могли да приготвим пътя на Господа, да направим прави пътеките в душите на хората, създавайки духовна условност Христос да мине от там. Аз съм на почти 63 години и виждам, че с всяка изминала година духовенството, православният народ, все повече се отдалечава от Славото Божие и духовника от съработник с Бога в Неговата църква, постепенно се трансформира в бездушен култов служител, чиято основна работа е да отслужва богослужението, потребите без да осъзнава, че основния духовен труд е след отпуста, когато чрез Словото трябва да трасира пътя в душите на хората, та великия Сеяч да посее семето на боговечността. Всички тези духовни проблеми в християнското обществено съзнание са разрешими само тогава, когато Словото на Христа кънти не в ушите ни, а в сърцата и душите: Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него, и жилище у него ще направим Йоан.14 гл.
И така, Спасителя Христос изисква от всеки един от нас, да изкачи едно твърде важно стъпало в делото на своето спасение, -- стъпалото, което ни приобщава и примирява с Отца, а това е съучастието в Неговата любов. Св.ап.ев.Йоан в своето І Йоан.4:8 прави най-кратката характеристика на Бога, казвайки:Бог е любов. Всички знаем, че в своето съвършенство, като Абсолют, Бог е непостижим, като пълнота, в човешкия грешен живот, а от тук следва, че любовта, като божествен, духовен, продукт е непостижима в пълнота. Може би, затова Христос преподаде новата заповед за любовта, само, като християнска етическа норма; Нова заповед ви давам, да любите един другиго, както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Вие сте Ми приятели ако вършите всичко, що ви Аз заповядвам.--/Йоан.13гл.;15 гл./. Засегнах темата за любовта, защото тя е част от замисъла на Бога за човешкото спасение. Как да я потърсим? Как да я открием? Отговора е един, - в църквата Христова, която беше утвърдена от Своя Основател като кораб, който единствен може да приведе спасяващите се души, през бурното житейско море, до тихото пристанище на боговечността.
В евангелието по Йоана.6 гл., чрез знанието и живот в любовта, логично стигаме и до светото Причастие, като единствената възможност за спасение. В стихове 35 и 51 Спасителя говори: Аз съм хлябът на живота Аз съм живият хляб слязъл от небето; който яде от тоя хляб ще живее во-веки; а хлябът който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света. И в стих 54, Христос заключава: Който яде Моята плът, и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Мисията на Църквата в този свят и в това обществено пространство е, не социална, а спасителна, преподаваща тялото и кръвта Христови ключът към дверите на Царството Божие. Затова и визията на основните християнски деноминации за евхаристията е толкова различна:Протестантизма изповядва, че евхаристията е commeratio, припомняне на нещо, безвъзвратно отминало; Римокатолицизма Христос слиза при нас; а ние Православните изповядваме, че с отварянето на дверите и възгласа Благословено е Църството ..,
всички ние, в евхаристийно единство, се възнасяме на тази нескончаема божествена трапеза, която Христос, от Сионската горница, пренесе във вечността на Божието Царство. Затова и презвитера, издигайки ръце, възглася: да издигнем сърцата си към небето. В заключителната част следва да засегнем и единството на Православието през призмата на геополитическите котфликти.
Виждаме, че особено в днешното съвремие, светото Православие е драстично разделено и елементите на това разделение не са нови, те винаги са били инструменти в ръцете на дявола. Истинали в любовта, която е единствения приносител на Христовия мир, ние с гордост поставихме национализма над православната вяра и църква. Изгубихме живостта във вярата и с вече оледенели сърца, позволихме злобата и омразата да определят границите на близост в светото Православие. Така, комшията ни по-вяра стана наш враг; прекъснаха се евхаристийни общения поради агресивен стремеж за власт и територии. Това ли очакваше Христос от нас? Не, братя и сестри! Той императивно изисква светата православна вяра да бъде издигната над националните псевдо интереси, а ние и епископи, и духовенство, и миряни да осъзнаем, че въздигнатата вяра и надежда в промисъла на Бога е най-добрият строител на здравите, вековечни мостове на мира. Ожесточаването води, само, до войни, страдания, смърт и осъждане, а любовта води към единение и верово съпричастие. Ще завърша с една прекрасна мисъл на св.ап.Петър, който в І Петра.3:15, ни поучава:Господа, Бога светете в сърцата си; бъдете винаги готови с кротост и боязън, да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда.
ОБЩОЕПАРХИЙСКА КОНФЕРЕНЦИЯ
гр.Стара Загора
07 Октомври 2024 год.
ДОКЛАДЧИК: Ставроф. иконом СТЕФАН ЙОРДАНОВ ЧАЛЪМОВ